Слизам от седалката на колелото с леко измръзнали пръсти. Точно 8.00 часа е. Пред Весо е обичайната лудница - багажници, колела, раници. Кой недоспал, кой се напил... Пешо изобщо го няма. Всички обаче са надъхани и час по-късно разтоварваме на чешмата в началото на черния път Белица - Загражден. От джипа на Ачо дъни право хоро и на паркиралите наблизо авджии им става ясно, че днес лов няма да има. Дивеча се е покрил поне през 7 дерета. Вода, камери и на педалите. Очаква ни прекрасен маршрут, дивотия и родопско равно.

Началото е малко сковано. Не съм карал почти три месеца. Леката загрявка по макадама ми помага да издишам мръсотията събрана цяла седмица в града, пък и слънцето взе да се показва зад мъгливите облаци и май времето ще отвори. И тъкмо докато се чудя дали аз съм зле или колелото нещо не върви и хоп - разклона за Родопско конче и Акватепе, което значи поне час и нещо бутане. Тук съм силен. Събличам се по къси ръкави и захапваме баира. В днешната велогрупа, като изключим Весо, всички сме 100+ килограма и се лее здраво пот, но темпото е добро. Така в игри и закачки преваляме билото.

Повечето хора които са чували но не са виждали Родопското конче, си представят веднага пиринските била и пропастите между Бански суходол и Кутело. Бързам да ги успокоя, че тук мащабите са в пъти по-малки, но не и за сметка на красотата. На фона на гъстата гора наоколо скалният ръб се откроява силно, а ако човек залитне и падне по безкрайните сипеи ще спре чак в Хамбардере.

Хижата под връх Аква Тепе (Белички връх) е в отлично състояние, даже чисти чаршафи си има. Големите поляни отпред са едно от най-любимите ми неща, първо защото винаги има по някоя любопитна сърна и второ, защото от тук започва истинското каране. Местните ловни дружини поддържат добре района, нали бай Тошо е кацал на времето тук с хеликоптер да ловува, а близките махали в дерето са били предвидливо обезлюдени да не пречат на бившите първенци. Сега си има постоянно живеещи хора там и къщите белеят с оправени покриви и в Хамбар, и в Планинско. Най-хубавото е, че целият район наоколо се е запазил непокътнат и див, та човек да може да се наслади на красотите на Родопите без да му ходят по главата.

След глътката дежурна ракия сме отново на педалите. Редуват се тесни пътечки и камъни, билни поляни със спиращи дъха гледки към източните Родопи, стръмни технични спускания, изровени от диви прасета участъци, корени, паднали дървета... Познатото родопско великолепие. Идва ред и на другата ловна хижа Инкая, където може да заредите с вода и да прецените силите си. Пътища за прибиране много. Един от вариантите е да хванете пътя за Бор надясно и от там да отидете до хижа Сини връх (Новаковска, Васил Коларов), от където да спуснете пътеката до селото. Другият е да продължите по пътя наляво за Врата и на разклона за Белинташ да кривнете в другата посока и да спуснете една от най-техничните пътеки в района - Тополовската. Ние нямахме много време и по асфалта през Орешец, Горнослав и Червен се прибрахме до Асеновград.

Страхотен маршрут подходящ за всеки средноподготвен планински колоездач. Вода има на черния път Белица - Загражден и на двете ловни хижи. Приятно каране.