| с. Яврово – Копривките – х. Здравец – с. Добралък – с. Яврово – гр. Асеновград |
 |
 |
 |
| Написано от Кирил | ||||||||||||||||||||||||||
| Събота, 31 Юли 2010 15:04 | ||||||||||||||||||||||||||
|
с. Яврово – Копривките – х. Здравец – с. Добралък – с. Яврово – гр. Асеновград
Eдин прекрасен маршрут... стига да не си препил предишната вечер - ... ще издържиш ли бе? - Мии...ще го избутам мамка му... Последва пауза, нарушавана само от шума на предната “Кенда” на Спас и моя декласьор... Тоя разговор се води някъде на 8-9 км. след Добралък по посока Яврово. Точно какво имахме предвид обаче, ще разберете като му дойде времето. Ето накратко и карането...
Всичко започна в началото на седмицата и след дълго чудене между Бяла черква, Чудни мостове, палатки и какво ли още не, накрая решихме да направим горе споменатия маршрут с повече кюфтета и бира на определените за това места. Главните герои – Кирето (кривата спица:)), Спас, моя милост и Станьо:). Срещата – неделя 8.00 ч. Само да кажа, за тия които не познават Станьо, че същият е известен асеновградски щангист-психопат, който току що се дипломира като треньор...тежко им на момчетата от отбора . Чухме се и с Трифо предната вечер, но те с Начо решили в последния момент да качват връх Ботев, та отказаха поканата. Неделя. 8.00 ч. Появих се първи, след минута цъфна и Кирето. Накупихме от магазина пред Спас кроасани и кисело мляко и се захванахме сериозно със задачата да си напълним коремите. След десетина минути дойде Станьо с пасатора (фолксваген Пасат комби) и започнахме товаренето на колелата и багажа. Идеята беше, да избегнем качването по асфалт от Асеновград до Яврово, там да оставим колите и да продължим карането основно по черни пътища. Самото село Яврово е прекрасно място, което е родило освен народния поет Николай Хайтов и много видни колоездачи . Най-големите местни звезди са разбира се Спас и Кирето:), като вторият е печелил не малко състезания.
От завой на завой и с много смях към 9.30 ч. паркирахме колите до медицинската служба, която е точно до къщата на Спас, свалихме багажа, понаместихме се и напънахме баира към първата възможна бирена почивка – Копривките. След излизане от Яврово в посока Добралък на не повече от километър по пътя има отбивка надясно и нагоре(има и табела), която с лек наклон отвежда към няколко хижи. Полека се навлиза в гората и се върти много приятно дори и в жегата. При желание можете да се отбиете до вила Горски кът, да пиете по бира, да се запознаете с хижаря и с условията за пейнтбол. Ние преценихме, че още ни е рано и продължихме направо по черния път към Копривките. На самия разклон за Горски кът ако погледнете напред се вижда бяла ретрансларотна кула (поддържа се от Старши - друг виден член на Баирите), която може да ви служи за ориентир, защото заведението на Копривките е на поляната точно под нея. Стъпихме на педалите и след 15-20 минути вече бяхме насядали на масите под влека и се чудихме дали да започнем с бирата. Мнението, че за бира е рано надделя и си стиснахме ръцете за по една студена кола. От тая хубава поляна се продъжава с леко спускане и за още 10 минути се слиза до хижа Здравец, където въпреки ранния час, вече си беше наблъскано с хора, коли и скари. На заведенията може да се хапне и да се утоли жаждата, има всякакви благинки от животински характер, пък и някъде бях чел, че в района има закусвалня, в която правят най-хубавите сиренки в България:). Ние обаче търсим повече дивотия и спряхме само да заредим бидоните с вода. От тук, след малко равен асфалт щеше да започне истинското каране.
Та отправихме се по шосето към Бяла черква дишайки все по-леко, преминавайки покрай разни заслони, чешмички, хубави гледки към съседните масиви и одупени хора, събиращи ягоди и гъби . След няколко километра наляво се отбива черният път за Добралък, като тука внимавате МНОГО, защото може да се объркате по още две разклонения преди вярното. Някои членове на нашата сплотена велогрупа (няма да споменавам имена ), бяха минавали маршрута преди няколко години и имаха идея накъде трябва да продължим. Да, ама тогава....естествено хванахме грешното отклонение . И тъй като ни очакваше продължително спускане и се бяхме надъхали, набързо се накиприхме кой с каквото има и поехме с пълно бойно надолу. Започна мек горски път, който след 500 метра се разклони с гордо стояща пътна табела. Стара, синя, нечетлив. Предположихме, че е за Добралък и продължихме. След нови 500 метра излязохме на широка сенчеста поляна, на която хората си пиеха топлата бира и си хапваха кебапчета от фризера, а на нас започнаха да ни обземат съмнения за посоката. Станьо нещо не си спомняше да има подобни поляни по пътя и най-разумното решение беше да питаме, както той ги нарича, “местните тигри”. За разумното - разумно беше. Големият проблем при велокелеши като нас обаче идва от факта, че както винаги в такива ситуации се насочихме към грешния “тигър” . На пръв поглед изглеждаше най-надеждния – мъж на средна възраст с две видимо по-млади жени, берящ гъби/ягоди. Нищо подозрително. Точно заради тоя хубавец по-късно изгубихме минимум час и половина в бутане и споменавахме мнооооого пъти майка му - нищо лично, да е жива и здрава жената. Та той ни упъти да хванем другия ръкав на разклонението до “табелата”, който отивал в Добралък. Така и направихме. Ухилени пуснахме десетина минути и пътят свърши до едни кошари. Там ни посрещнаха няколко каракачанки, които не биха отказали да се позабавляват тичайки и лаейки с четирима объркани байкъриJ. Пред варианта с кучетата ние избрахме някакъв по невзрачен път надолу и надясно, който, както и първият, свърши до някакви овчарници. Е, върнахме се и финтирахме ловко кучетата като подсякохме по някакъв обрасъл път. Излязохме на приятен макадам и започнахме да се спускаме бързо надолу докато накрая стигнахме до дере и малка рекичка. Пътят продължаваше, ама под формата на пътека... Пътека, ама тясна пътекаJ. В такива случаи е важно да не се отказва човек и да е тъп и упорит. Ние сме и двете . Започнахме с леко бутане, носене и провиране през разни паднали дървета и най-накрая пътеката свърши. Чудите се къде? До едни стари кошари разбира сеJ. Поогледахме се, почесохме се тук там и ни стана ясно, че ще трябва да се върнем и да бутаме чак до асфалта, за да намерим правилния разклон Настъпи момента да отбележа, че досега съм карал един път със Станьо, като тогава се загубихме леко и се обезводних, защото се бях напил като матрос предната вечер. При това второ каране с него, симптомите някак си започнаха да се повтарят, като засега само се бяхме изгубили... леко . В дерето заобиколени от хиляди мухи починахме малко, Кирето се фотографиса на един висок камък, като истински фрирайдър, а ние със Спас и Станьо обсъждахме различни теми – от свински вратни пържоли до момите в плевенско:). Обсъждахме и вариант да вървим по дерето, но дружно се отказахме от тая тъпа идея. И по-добре. Набързо хапнахме, пийнахме, и забутахме лежерно по обратния път. Не знам колко време изгубихме, но когато почти бяхме избутали догоре, срещнахме “нашия” гъбар, оня, дето ни упъти в “правилната” посока… Mожехме спокойно да го заровим някъде наблизоJ,аманали сме миролюбиви колоездачи...
Следващите няколко километра по шосето ги извъртяхме бързичко и най-накрая стигнахме вярната отбивка. Запомнете – правилното отклонение е третото вляво след хижа Здравец!!!. Започва с асфалт и след петдесет метра става каменист черен път, който се спуска дълбоко долу до дерето под Добралък. Подчертавам, че по пътя няма хижи, вили, кошари и други постройки. Има само една чешма отдясно и беседка в дерето. За самото спускане няма какво да ви разправям – ЧУДЕН РОКЕНДРОЛ КАМЪНАК . За около двадесет минути стигнахме най-ниската точка и от там започнахме да се изкачваме послепенно към поляната над селото, от където има два километра до центъра и заветната кръчма. Кирцата си караше, другите карахме и бутахме. Аз започнах да усещам, че освен лекото изгубване е налице и вторият симптом при карането със Станьо – обезводняването . Предишната вечер в Консулатото пих четири ракии...може би беше грешка....както и да е. В началото пътят е стръмен и се вие на серпентини, като бързо набира височина. След няколко километра става по полегат и излиза на поляната осеяна с маси и пейки, на която местните си правят скара и играят федербал и други забавни игри. Там починахме десетина минути и бързичко се пуснахме до Добралък. Сега като се замисля, най-гадното от цялото каране беше, че кръчмата тук не работеше. Гласяхме се за бира и кюфтета... ама не! Спас, като най-красив, заговори една засукана баба и тя му каза къде живее кръчмаря, но решихме да не го закачаме човека, пък и ни чакаха още петнайсетина километра до Яврово... пък и там има кръчмиJ. Кирето и Спас с мъка на сърце признаха, че Добралъшката кръчма е по спретната от Явровската и се заканихме за наказание да унищожим всички кебапчета в тяхното село. Така, с пълни със слюнка усти, започнахме последния етап от тура. От Добралък започва хубаво скоростно спускане около 5 километра до една чешма с чудна водица. Зареждате и продължавате. Следва приятен равен участък, като пътят се усуква около деретата. Лично на мен ме измъчиха малко последните четири пет километра и си ги избутах със стегнато темпо. Мисля, че алкохола беше изсмукал всичката вода от клетките миJ. Кирето, като истинка машина, си караше бавничко и на места ме изчакваше за да го захранвам с бисквити Мираж. Станьо и Спас също си караха лежерно, като и те избутаха последните километри. Все пак сме айляци. Абе тоя Васко от Асоциацията на Активните Айляци трябва да му намерим едно колело та да идва и той на подобни айляшки каранияJ. Явровооооооо! Ураааа… кръчмата работи! Да, ама вече е шест и половина, пък и някакви сиво-черни облаци опитват да ни се нахлупят гърмейки на главите. Направихме разбора, преглътнахме по два пъти на сухо, и решихме да тръгваме. Ей, сънувах ги тия кюфтета, ако искате ми вярвайте. Спас донесе и две бири, като едната остана... Малко преди да завали тримата младежи тръгнаха да пускат през кариерите, а аз свалих колата и се срещнахме на разклона за Асеновата Крепост. Сигурно не ви интересува, ама на крепоста вече има вход 3лв. и е осветена. Изчистили са и храстите и дърветата под скалата. Явно се е пробудил асеновградския общински гений . Общо взето така приключи всичко тоя ден. Препоръчвам горещо маршрута и се надявам скоро пак да го направим, но да се съберем повече хора и никаква ракия в събота вечерJ, само повече бира и месни стимуланти в неделя. Карайте винаги с каски и не се доверявайте на местните тигри ей!:)
Powered by !JoomlaComment 4.0 beta2
|
)
Но въпреки всичко беше хубаво каране.
