|
/Изключително приятна вело разходка с елементи на бутане, носене и много псувни . Маршрута е описан от Боичка и е заснет от Спас/
 От дълго време с велокелешите си говорим за това каране. Късите дистанции над Асеновата крепост са си чудни за разходка ама не стигат, пък и са вече до болка познати. И въпреки че последните един два пъти бяхме до Лясково и се получиха приятни спускания, мисълта за по дълго и разнообразно каране не ни излизаше от главите. Пък и времето - двайсет градуса в самия край на ноември са си подарък от Бога и направо те изритват от вкъщи, ако преди това жената не го направи.
Та бях аз до Начо /по известен в скайп средите като pitkata 8/ за някакви други глупости и той намекна, че събота или неделя може да се ходи с колелата до Караджов камък и да се направи една хубава обиколка на оня масив със снимки и неизменната бира в някоя кръчма след това. Влизам после във форума и какво да видя - баш баир будалата Трифо вече е пуснал тема и даже има закачени един-два шарана. Усмивката автоматично цъфва на лицето ми и със смесени чувства се отправям към жената в другата стая да си каже тежката дума. Едва ли ви интересува, ама й бях обещал да ходим на Чудните мостове точно тази неделя и ми стана гадно, че пак ще забегна с любовницата /сребрист RAM HT2/ някъде из джендемите.
От друга страна едва ли скоро щеше да ми се отдаде подобна възможност за хубаво каране/бутане/суркане с трима олигофрени, обичайните простотии, псувни и смях. Жената се съгласи с усмивка (пък и аз ще се реванширам де) и нещата се уредиха. Срещата бе насрочена за 8.30 сутринта в неделя, като моя милост, Спас, Трифо и Начо бяхме сигурни, плюс двама младежи от София, които щяха да се качват с нас до Врата, но щяха да карат по друг маршрут до Сини връх и Тополово.Неделната сутрин се оказа доста студена но слънчева и след лек преглед на байка със слушалки в ушите се спуснах към Чадърите. Там любезна млада дама ми направи 3 тостера наблъскани с всевъзможни зелета, салати, сосове и други екстри и така с пълна раница сърбайки блажено кафенце се дотътрих до Трифо, който смазваше и човъркаше нещо по колелото пред тях. Десетина минути по-късно отпред спря бял бус с надписи от рода: “медена питка с глазура”, “вафли Асеновец”, “необикновена вафла”...беше Начо.  Тъй като не бях закусвал до последно се надявах да има забравени едно две кашончета с фафли и бисквиди или някоя вита баница, но уви - имаше натоварени единствено три броя колела, които както сами се сещате стават само за каране. След като наблъскахме и нашите броят им бързо нарастна до шест и се получи една доста прилична цифра за нашите географски ширини. Така потеглихме към бензиностанцията на изхода на село Червен, откъдето трябваше да вземем и двамата младежи.
Те самите се оказаха ентусиасти, които освен колела карат и ски...абе наши хора. Бяха се заровили в една карта и се чудиха не дали ще се изгубят по маршрута, а кога. Запознахме се, бързичко скочиха в колата и от дупка на дупка следвайки белия лебед с шоколадовите надписи на фона на House of pain и Sublime стигнахме изходната точка на маршрута – махала Врата. Планът беше да се тръгне оттам по пътя за Три могили и после по пътеките през ловните хижи да се стигне до Караджов камък. От него да се спуснем до Мостово, да пием по вода, да напънем баира обратно към Врата и там в хоремага както си му е редът да минем на бира. Речено - сторено!
Двамата младежи още в началото отпрашиха надясно към Белинташ да си направят снимки, а четиримата видни асеновградски простаци продължихме направо по пътя за махала Бор и Три могили, като лекичко се усуквахме по завоите и вдишвахме на големи порции от хубавия планински въздух. Само да кажа, че е добре да си напълните вода още на Врата, особено ако карате тук лятото, защото ще ви се види трудничко после. На два три километра след разклона вдясно ще видите черен път със заключена бариера боядисана в червено и бяло - това е вашата посока. Пускате се надолу и излизате на приказна поляна, до която има ловна хижа състояща се от две къщички, чешма, масички и пейки. Чешмата не работеше, но точно на 50 метра над хижата има каптаж и от него тръгва маркуч с вода до постройките долу. Намирате снадката, дърпате и пиете - водата е страхотна. Оттук някъде тръгваше и маркировката, която си я имаше през целия маршрут. На места е зелено и бяло, на места е червено и бяло. Има и табели за хижа Свобода.
Сега като се замисля май карането и бутането бяха по равно, но това пък позволява да се наслади човек на невероятната красота на Родопа планина и да се убеди за пореден път, че тя е една от най-хубавите за велотуризъм в България.  В началото след хижата имаше повече каране прекъсвано на места от огромни дупки изровени или от диви прасета, или от упорити иманяри. После пътеката продължава да се изкачва с равномерен наклон до билото въртейки по целия склон и откривайки уникални гледки във всички посоки. Там някъде ми се обади Красьо да поразпита както си му е реда с всички подробности и да ми съобщи с прискърбие, че са му откраднали колелото от избата. Не били пипнали нищо друго - а имало зимнина, газовата уредба от Югото на баща му и куп други неща. Горкото колело, сигурно вече е пребоядисано в цвят кармазъ и черно сополиво циганче му върти педалите под рамката в някое пазарджишко село...съдба. Мислих да описвам по-подробно пътеката и някои възлови места, но реално погледнато няма смисъл. Тя е само една и едва ли ще се объркате. Срещат се места където се губи или е обрасла доста, но като се поогледате хубаво я виждате и бързо продължавате напред, понякога в листа и шума до коленете.
Ловните дружинки в тия райони са много активни и на места може да видите хранилки за животните и дървени кули откъдето сигурно ги наблюдават и обстрелват. Няма да си кривя душата, никога не съм харесвал особено ловците и не ми допада тяхното хоби, но едно трябва да им се признае - ловните хижи и пътеките се поддържат добре. И така след поредица от каране и бутане се стига и до втората ловна хижа, състояща се отново от две постройки – една алпийска бяла къщичка и една по-голяма дървена предназначена за запои през зимата. На поляната се разположихме, отворихме сандвичите и мляскайки обсъдихме колко е отвратително да караш колело високо в планината в слънчево и тихо време и колко хубаво би било сега да си на центъра и да се блъскаш между коли, мотори и младежи с манга прически. 
Ако не сте гладни може да продължите веднага по пътя под хижата надолу и надясно, който с лек наклон ще ви отведе в подножието на Караджов камък. Винаги когато обикалям из тия места виждам странни скали, но Караджов камък наистина е много причудливо място. Хвърлихме колелата и започнахме да се оглеждаме. Трифо искрено се възмощаваше на незнайните “майстори”, които си бяха направили труда да дупчат скалите и да правят метални парапети към върха на камъка, до който иначе се стига по изсечени стъпала и стари дървени стълби. Като се замисли човек няма нищо лошо в лесния достъп на повече хора до мястото, но всички знаем в какво се превръщат подобни места след като станат често посешавани. За пример мога да дам близките Белинташ, Кръстова гора, Асеновата крепост, Клувията над Бачковския манастир и много други, които в момента са се превърнали в малки сметища. Иначе на самата скала е приказно. Открива се гледка към целия масив около Белинташ и кръстова гора...няма какво да ви описвам, пожелавам на всеки да отиде и да се наслади сам. 
Обратният път е не по-малко интересен. За да стигнете до Мостово, към където се бяхме запътили и ние, трябва да се върнете по пътя до ловната хижа и после да поемете право надолу.
Малко е странно, че пътека до селото която надолу се взима за 10-15 минути с колело, по обратния път ще ви отнеме поне час и половина здраво бутане, особено ако човек е с по-голяма раница. Още в началото е обрасла и се губи леко, но за сметка на това после постепенно се превръща в малък стръмен поток от камъни, камъчета и камънаци, по които карането на колело е нещо средно между спускане и суркане с неистово стискане на спирачките - супер забавно и технично. Тук всеки един момент човек е на ръба на падането и няма нужда да споменавам, че КАСКАТА, НАКОЛЕНКИТЕ И НАЛАКЪТНИЦИТЕ СА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ...за туристите същоJ
В крайна сметка безаварийно с изключение на няколко паднали пломби се смъкнахме до Мостово и се разположихме в центъра до чешмата и Лада-та на кметаJ
За съжаление тук истинското каране приключи и вниманието ни изцяло се насочи към поредното посещение на кръчмата във Врата. Първо обаче трябваше да вземем един много неприятен баир с разкошен наклон до кошарите и оттам още 4 километра до заветната пенлива течност. Пътят си го знаем, бяхме се спускали с колелата, но не го бяхме катерили никога, освен с кола. Тук очакванията за-голям гърч не се оправдаха съвсем и от дума на дума ето ни пред хоремага.......... БИРАААААААААААААААА....да не забравяме и русенското варено с цвят на 25 годишно месо от ИрландияJ, но със стария незабравим вкус от казармата... После от раниците наизкачаха полупълни пакети с кашу и фъстци и започнаха едни мъкиииииии...и за тях няма да ви разказвам, просто велокелешите сме родени да страдаме...;)
|
